Извадила си голям късмет все пак, че къщата отива при човек, а няма тихо да се срути сама.

Така е. Но пак се хвърлих в размисли и страсти :)))
Поздрави!

Ето ти и още една история: преди около 50-60г. хората от селото на баща ми са се изселили масово в най-близките градове,заради строителството на един от първите големи язовири в България.Трябвало е да се стегне един път и то част от него,за да се запази връзката с града-13км.Тъй като това не се е случило,въпреки многото планове и обещания,хората отишли в града.И някак си,отнесли част от бита и навиците си от селото.Заживяли в къщи с дворове,където си сеели от всичко по малко,гледали домашни животни,работели на лозята си. Общо взето това,което е бил животът им на село. Аз израснах сред тези хора.Те се приспособиха и успяха да оцелеят.Повечето живяха до 80години и повече.Някои още са живи.Да,те милеят за селото си,но всичко онова,което се е случило на времето,за тях вече е история. Сега ако иде човек до това село, ще намери една пустош,полусрутени зидове на къщи и огради,едно голямо училище на центъра и близо до него читалище,части от сградата на църквата,всичко обрасло с храсти и дървета.Това е. Историята помни и възхвалява императорите и завоевателите.Обикновеният човек е една статистика за историята.
Душата на нашата народност? А дано,ама надали. Извинявай за негативния финал,ама така си е.
Поздрави за споделената толкова човешка и истинска история!

Да постоим под чадъра и да се усмихваме дръзко на дъжда! Този дъжд, който връща ей такива спомени, в тази страстна седмица, която поражда ей такива страсти и желания за възкръсване - на традициите ни...
Знаеш ли колко такива сгради на училища и читалища днес приличат на римски паметници на културата? Казано със сарказъм и тъга!
И знаеш ли за още един парадокс, като споменаваш историята: в университета имаше открита война между преподаватели историци и преподаватели изкуствоведи... Едните - любители на импровизирани тълкувания, а другите - радетели за точната фактология. Голяма борба беше - кой да слушаме и на кого да угодим, за да не извърти двойката, обиден, че не толерираме позицията му... Изводът е ясен. Все спорове за надмощие, все спорове за усвояване на едни пари и дето викаш - душата на нашата народност ще възкръсне, ама друг път...

Изтръсквам дъждовните мисли, улавям една хвръкнала усмивчица и продължавам напред - към търсене на красота :)))
За теб, както винаги поздрави и прегръдки!

Ех, умееш да предаваш картини, усещания, емоции! Свидни са тези наши запустели къщи, градени с толкова любов от любимите ни хора. Много ми е близко и се усмихнах при спомена за Москвичите в двора, Лепа Брена, черешата с червейчета, списъкът с книги за лятото...Макар, че съм го живяла в мнооооого по-далечни времена, усещането е същото. Мила носталгия. Хубавото е, че сте имали повод да се съберете целият род. Толкова е трудно това организиране.
Хубаво е и че този дом отново ще се напълни с глъч и ще оживее.
Светли празници, Бени! Страхотна си:)))

Тази гордо притихнала къща и цялото преживяване е докоснало в тебе освен човека и специалиста изучавал изкуство, дизайн,а за нас четящите всичко е прелюбопитно и увлекателно.Като всяка история замислена на лист хартия , която изниква като храст иззад табелата "Образцов дом",със спомени за " дини и пъпеши","откъснати лешници" и др.Дало ти се е да видиш корените, които от сега нататък ще са все повече като ефимерни приведения...Виждам в тебе бунта в това- да защитиш традициите, тези причинно -следствени вериги във фамилиите
И ние, а може би всички имаме по едно такова селище с къща,с двор и като отидем и като видя как е паднал дувара, настроението веднага пада с няколко октави, но какво да се прави...Бързам да забравя и толкова.А наша близка живее в едно село с 40-50 човека и се чувствува по добре от колкото в Пловдив...
Така е в България...

Бързах и пропуснах да ти пожелая хубави празници и светли...!
Поздрави,мила Бени!

Интересното е, че детството на майка ми не се различава много от моето. Обаче детството на дъщеря ми е на светлинни години от моето и твоето..... И тук някъде в нашето съвремие идва прекъсването на селските нрави - все по-малко стават обитателите на малките градчета и селца, а в същото време все повече виртуалните забавления на децата. Децата все още има къде да отидат през ваканцията, на по-чист въздух, обаче сякаш игрите им са повече около технически играчки (айпади, таблети, видео игри и т.н.)... Моите внуци (дай Боже да се появят някога) едва ли ще имат баба с къща на село...
Охх...
Да се върнем при усмивките, а те са доста при мен, защото идват светли хора с подаръци за душата :)))
Да ти е хубаво в празничните дни, да възкръснат мечтите, които си прибрала за друг път и да знаеш, че също си страхотна! Страхотна приятелка си, Вася!

Бунтувам се аз само писмено и устно, физически нищо не правя... Искам да върна многолюдието из страната ни, но как да го направя?! Да, има все още места, които не са съвсем затрити, но масовата картина е отчайваща - порутени къщи, пусти кравеферми и празно, празно - зловещо. В селото на едната ми баба (северозападна България) има само роми с по 10 деца, а тя иска да подари къщата на някоя племенница поне, но никой не ще и да чуе да ходи там... Едно време селото имаше пълноводна река, живот във всяка къща и деца - местни и от всички краища на страната гостенчета през лятото. За едни 20 години постепенно се преобрази до неузнаваемост.

Поздрави, скъпа Петя! Знаеш колко радостно ви посрещам тук и колко са важни вашите мнения за мен! Няма да оправим света, но поне си доставяме хубави мигове заедно :)

Поздравления за поредния затрогващ постинг, мила Benitta! Всеки носи в сърцето си спомена за поне една такава къща - у мен съжителстват, без да се конкурират, две - на двете ми баби. Нямаше кой да ги купи - изкупихме ги от роднините си ние - за жълти стотинки, наистина. Но и къщата на майка ми и тази на вуйчо ми сега останаха празни - опитваме се да ги поддържаме, колкото можем. Но и ние имаме две къщи в един двор тук в града - наследствени от мъжа ми - едната е от 1907 година, другата - по-нова. И те се рушат. а ние сме само двамата - децата ни, племенниците ни, братята и сестрите ни - всичките ни близки са в чужбина. Е, аз съм от другата страна - и каква полза - мило ми е, свидно ми е, длъжна съм пред тези, които живота са си дали за една къща и една градина - но се чувствам и жертва. Поздрави! Хубави празнични дни!

Да кажем, че това е неуместна шега ;) Обаче е така. Сетих се покрай твоя коментар за още един парадокс - докато тези чудни здрави къщи имат зла участ да остареят и рухнат сами и обезценени, голяма част от нас плащаме доживотни кредити за миниатюрни жилища в големия град... Аз отдавна съм предвидила, че някой ден София ще потъне в някаква бездна, прокопана и претъпкана с безбожно строителство едно върху друго!
Не сме много като население за страната си, но огромна част от прекрасната й площ не използваме на практика :)

Вени, благодаря ти за хубавите думи! Желая ти чудесни почивни празнични дни!
Дали стигнахте до Несебър? Ще разкажеш...

Има и хепи енд :-) . Много по добре би било да се събирате всички в тази къща от време на време... Най хубавите ми спомени от детството са ми от летните ваканции при баба и леля :-) . Още чувам петлите как пеят и ме будят сутрин, аромата на вкусните манджички, направени от зеленчуците в градината, возила съм се и на каручка, пълна със сено. Беше си истинско приключение за мен, градското момиче. Вечерите с китари и песни, разходките край реката. Хейй, върна ме в детството :-D . Истината е, че вече никой не смее да държи необитаема къща на село по известни причини :-( . Хубав разказ, Бени! И както винаги - емоционален :-). Поздрави от мен!

Да, преди време имахме идея да се събираме там за по един уикенд - общо сме 9 братовчеди, които тичахме покрай бабите на бостана ( бабите ни бяха две сестри). Но как да ходим, като някой трябваше междувременно да поддържа "жива" тази къща, иска си труд, време и мерак... Много наследници, а накрая ничия собственост. Оставихме я в добри ръце, наистина е хепи енд. Аз по-скоро се отдадох на тъжни мисли за обезлюдяването по селата и малките градове.

Еееех, да си сготвиш от прясно откъснати зеленчуци... :)

Ти си ми била на гости, докато аз бях при теб :)))
Връщам се пак да си взема усмивка от твоето "внезапно настроение" :-D

съхраняват такива стари къщи нямат цена. Противихме се дълги години да се разделим с нашите хранителници на спомени, но всеки път като се връщам в родния градец, гледката на рушащата се бащина къща ме омъчнява твърде много и за дълго, не ми се връща там, където всеки път позлатата от детските ми спомени се рони както мазилката на къщата...Разбирам вълнението ти - благодаря за споделеното.
Живи и здрави!

Отдавна не се бях увличал така в четенето на разказ. Прочетох няколко пъти написаното за парадокса. Ами, хареса ми, много ми хареса. Налегна че тъга,но ти благодаря, че ме накара да се замисля! Прекрасен ден ти желая!!

Радвам се, че сподели с мен и твоите спомени! Емоциите са безценни, детските ни преживявания - неповторими! Да можеше само да има добри предпоставки за доходна работа из цялата ни страна, тогава тези къщи нямаше да се разпадат или да се продават на безценица само и само, да има живец в тях...
Благодаря!

Трогна ме, така се зарадвах!
Аз споделям моите емоции точно такива, каквито са дошли от душата. И когато докоснат нечия друга душа - тогава съм направо щастлива :))
Прекрасен ден и на теб! Благодаря за доволната усмивка, която ми подари!

Не прочетох разказа ти до край. Не можах! Така ме стисна за гърлото , че сълзи ми излязоха от очите и продължат ли продължават.
Нашата къща я строиха родителите ми. Татко ми каза, когато си отиваше да не я продаваме, защото в нея е животът им - неговия и на майка.
Солидна къща беше, голяма, на два етажа, с лози, опасващи двора и с "Образцов дом" на пътната врата. Ето тук отново избухнах в плач и то със стон, който се откъсна от душата ми.
10 години вече тази къща не е наша. Продадохме я за дребни стотинки, а тя беше на цената на два живота.
От тогава не съм ходила там. Отивам само на гробищата.
Веднъж синът ми реши да отиде до съседна къща, която е на чичо ми и се върна със сълзи в очите. Не си казахме нищо, но до София бях с воденичен камък на шията и в душата.
Сега отново се чувствам така.
Извини ме!

Ах, Кате, Кате...
Сега виждам коментара ти!
Няма как да те успокоя, защото ми се струва глупаво да се опитвам. Има парадокс, има болка и просто продължаваме напред, животът е променлив и малко ироничен на моменти.
Признавам ти, че изпитвам удовлетворение, че съм стигнала до теб, чрез написаното. За мен това е важно - когато пише душата ми, само стигането до друга душа ми носи утеха.
Радвай се на внучката (не знам, дали имаш и други внуци) и носи мама и татко в сърцето - там сега е техният дом!
Прегръдки, Кате!

Няма да чета повече нищо от теб, защото наистина ми преобръщаш душата!
Разплакваш ме/може да е от годините/.
/Не вярвай на това ми обещание/.
Стигаш до мен с всяка дума.
Ще се опитам да събера сили и да прочета другите постинги /може да дочета и този/.