„Изкуството е пълно робство, избрано по най-доброволен начин“    Никола Манев


  Навремето, когато бях студентка и навлизах във вълшебния свят на изкуството, запознавайки се със знайни и незнайни творци, картините бяха на последно място в списъка ми. Исках да се докосна първо до предметите – така да се каже – вещта в изкуството – вазички, стъкълца, бижута, статуетки и всякакви интериорни украшения. После се появи и възхитата ми от архитектура, скулптура и стилове в интериора... а изобразителното изкуството все изоставаше, като едно изтърсаче в моята редичка на познанието. Тогава се появи знакова фигура в незрялото ми пространство, човек, безкрайно ерудиран и не по-малко харизматичен. По онова време, предвид крехката възраст и слабото самочувствие на човек, недостоен все още за света на творци и шедьоври, аз лесно се влияех от преподавателите. Бързо се захласвах по разказите им или бързо се отегчавах... Нямах собствено виждане над нещата, трябваше някой да ми покаже, да ми освети, да ме завладее, както при децата – да грабне вниманието ми! Та този човек (Борис Данаилов) се яви като една отворена книга пред мен – цветна, пъстра, интригуваща. Слушах и гледах с всяка клетка. Бях толкова щастлива, че някой с такъв размах ми представя картина след картина, така пламенно ми разказва за духа на художника, така умело ме пренася в един вълнуващ свят..., който аз пак не разбирах съвсем :) , но вече поне исках да съм част от него. Оттогава ми остана слабостта към Ботичели, тогава разбрах и какво значи „Рубенсова“ мадама, тогава попивах от чудодейни стенописи и се влюбвах ... влюбвах се с благодарност, че светът на изкуството съществува и че този човек ми го поднася със сърце. Разбира се, имала съм и други любими преподаватели, слава Богу, огромно е значението какви хора срещаш до около 20-тата си година и как ще ти представят света, в който си избрал да навлезеш. Така в училище с голяма лекота почти намразих Литературата, покрай отегчени учителки и ми трябваха години, за да извадя натъпканото незнайно къде усещане за нея, като извор – извор на знание и любов към едни други творци..
Защо се връщам назад и защо днес пиша за това? Защото ей така ми проблесна :).  Интересно е усещането. Сега разглеждам картини на разни художници и се чувствам особено добре. Имам мнение. Имам свое мнение, виждам и усещам по мой начин. Имам самочувствие да говоря над определена творба. Защото изкуството е всепризнато като общо понятие, обаче само по себе си е субективно – един личен диалог между творец/творба и любител/ценител. Това го прави едно море от настроения с безброй вълни от интерпретации. Всеки е прав и правила няма. Само сърце и очи, за да виждаш. Ето затова при математиката има теореми, формули и уравнения (оф), които са еднозначни и обективни, и не я подценявам, както не омаловажавам и физиката, и други науки. Обаче се радвам, че съм ориентирана към един по-толерантен свят – свят на разгръщане, в който се впускаш смело и общуваш свободно – с произведенията и с техните автори.
Понякога отварям интернет и разглеждам разни художници. Например Буюклийски.



И не само в интернет – на ул. „Раковски“ в София може да се види на живо негова картина, може и да се купи... :).  Интересен автор. Характерен стил, не може да се сбърка.





Има категоричен характер, според мен е доста уравновесен. Обича женските форми и ги представя „кубично“. Бих сложила негова картина вкъщи. Това „вкъщи“ обаче трябва е с по-просторен интериор, да предразполага към определени мои влечения. Освен това трябва да имам и друг пълнеж на портфейла. Мхм. Само със сърце не става.



.......................................




Картините на един чужд автор, уж в стил „Модернизъм“, но за мен пак силен индивидуалист, също ме вдъхновяват. Те са много цветни, нежни и даже наивни. Пол Клее. Е, тук вече никой портфейл не е достатъчно дебел. Банкова сметка с повечко цифри (от трудно преброимите) ще свърши работа.




Може би ще дойде ден, в който ще израсна и в този смисъл – да имам разбиране за оправданието на тези цифри. Засега нямам. Оценявам велико всяко изкуство. Аз даже намирам изкуство и в начина, по който комшийката простира прането си – дискретно и без висящо бельо, примерно. Имам си сърце за всичко, сътворено от човека по оригинален начин. Но търговете в „Сотби“ и „Кристи“, уникални събития, разбира се, с наддаването на нереално-грамадни суми, са нещо все още далечно за мен. Кой притежава такива несметни богатства и преекспонира авторите... на фона на умиращите от глад деца??
Това е друга тема. Споменавам го чистосърдечно – като тъмен и неясен нюанс в моето разбиране към изкуството.
Пол Клее ми харесва. Ще сложа някоя негова творба в детската стая. Някой ден. Докато сънувам :))


............................................................................................


И накрая добавям един Пикасо. Всички го знаят. Няма нужда от представяне даже и за децата в предучилищна възраст. Уважавам славата му, творчеството му, уважавам хората, които го боготворят. Само дето аз не мога да се включа адекватно. Не го разбирам. Чаках да отминат години и ето – днес пак го разглеждам умно, умно……обаче нищо не ми трепва. Харесва ми иначе, образът му. Бих казала – голям образ :).  Странен, отшелнически някак. Ето го и него:






Емблематична картина - белият гълъб, "Синият период"..... Поне тук разбирам какво е нарисувано ;).  Но ми навява голяма тъга.



Една от рисунките с гълъб, за които се предполага, че Пикасо само е подписвал, а не са негово дело. Не съм се задълбочавала. Тук хубавото е, че белият гълъб е станал символ на мира.

...................................................................

Искам да се върна и в достъпния свят, нещо като завършек на проблясъка ми. :) За мен е изкуство да откриваш красота, изкуство е, да умееш да общуваш – не само с хората, но и с природата, изкуство е, да не оставяш душата си празна, да зареждаш. Така, както си стоиш в шума на големия град, сред забързани хора и миризма на бензин, да забележиш диалога на гълъбите до теб или цветето, незнайно как израснало в калта… Да се усмихнеш на възрастен човек, а на друг да помогнеш да пресече булеварда. Да си вземеш чистота от малко детенце и да купиш бонбонки за своето, защото ще го зарадваш. И така, и така.



Да спреш пред една такава сергия и да си побъбриш с човека зад нея. Да го похвалиш – за изкуството, да подреди красотата така, че да се захласнеш. Да си хапнеш плод – цветен и сладък.




Да хванеш на баба ти две от дървените щипки и да ги обрисуваш – някак. Да оживеят за теб или за любимия човек...

Хубаво си е, човек да обича нещо. И е още по-хубаво, ako „нещото“ е далечно за неговите възможности, да успее все пак да си подари подобна емоция от близкото – онова пред очите му (или под носа ).
:)

Докато сънуваш вземи някакво друго решение.Защото усетих ,като те четях, някакво страдание, болка, естетически копнеж и стремеж на душата ти към естетика и красота,през което всички минаваме.Дали за това дапринася още"пълнежа на кесията" или не е все едно.Важно е да се придвижиш напред.Сега си препрочитам Хесе и той казва"всяка болка е едно напомняне за нашата извисеност"Защо не си пробваш възможностите,аз така направих след като дълго благоговях пред една картина.Нямаше начин да я купя и я зарисувах преди време.Малко ми отлекна.После ,преди години, нарисувах и други картини,които нямат завършен вид, но знам какви мисли съм въплатила в тях.И всички са накачени ,част от тях са в рамки.Обещала съм на една позната от блога/и тя рисува/ да поместя някога
една от тях.И така съм в консенсус...Картината на Пол Клее не е кой знае колко трудна, става за детска стая...
Пък дори и да не направиш това, ти самата казваш, че изкуство е да търсиш и намираш красотата, да общуваш и да не оставяш душата си празна.
Съгражданка съм на Никола Манев, с който ни въвеждаш в писанието си.И съсед ми е.Галерията му просто е от другата страна на улицата където живея.Не сме големи негови почитатели, но все пак е един Никола Манев.Всяка година правим празник, наречен на неговото име.Чувам през лятото гласа му по улицата,когато говори с кучето на съседката...

Възхищавам се на начина по който ни пренасяш в света, който е вътре в нас. Чрез твоите думи и преживявания, аз откривам мои собствени. Зареждането е невероятно! Къщата-слънце ми легна на сърце :-) ! Аз така си я кръстих и ще си я копирам. Благодаря!

Уважавам ти искрения разказ,имам и някои по-различни виждания/колко интересно :) /,но най-напред искам да ти кажа,че страшно се отегчавам и до днес ако примерно съм на изложба и около мен започне да се говори на един висок приповдигнат стил това какво било или онова какво било.Или пък какво искал да каже творецът с произведението си. :) Ей това си е направо култов израз. Но това си е мое мнение.Не съм професионал и друго ме влече в картините,които съм разглеждал като дете-защо са ми били интересни?-ами защото са ми въздействали по някакъв начин и ми е била разказана някаква интересна история,свързана с тях.Нека не подценяваме чистото детско възприятие. А също и търговете на произведения на изкуството. О,Боже,това си е снобизмът на Каста Дива-самопровъзгласила се-не ми е интересен,затова ще ти кажа друго.Не ходя много по изложби-признавам. Имаше миналата пролет една нощ на музейте и галериите-егати кошмара беше-някакви тълпи и простотии отвсякъде и да ти разглеждам картини.Е как? Друго- когато видях на живо в Лувъра Мона Лиза не ми въздейства особено да ти кажа,кой каквото и да ти разправя. А бях в компанията на художник-мой приятел,тогава. Там също беше една тълпа,макар и уж малко по-цивилизована. :) Имаше други картини,които ми въздействаха по-силно. И пак за въздействието- бях на откриване на изложба на същия този мой приятел художник тук в София.Добре че всичко си беше съвсем естествено и никой не се издуваше,та щяха да ми се нарушат възприятията. :) Тогава той съвсем по приятелски попита Филип как възприема някои картини и коя му харесва най-много и го изслуша с интерес,каквото му казваше. И с усмивка. Ей такава задушевност ми трябва на мен,пък който ще да се съгласява.Не сме длъжни да сме еднакви,нали?А иначе-не разбрах Пол Клее в коя детска стая ще го сложиш-дали в твоята или тази на твоите деца? :))) Има малка разлика.И накрая,понеже свършват символите-да,хубаво си е човек да обича нещо.А аз обичам тези твои откровения,написани с душа и сърце.И се усмихвам.:)

Така се захласнах в разказа ти, че забравих да гласувам, но се поправих : )))))))

Ако знаете колко сте ми ценни!!! Пишете толкова дълбоки коментари, карате ме да се замислям за много неща и всъщност да съм щастлива, че направих блог, в който да срещна интересни хора, да видя различни гледни точки и да имам постоянното усещане за пълноценен диалог!
След малко ще върна отговор на всеки, сега просто вмъквам едно Благодаря!!!

този постинг стои в чернова доста време, защото все имам да кажа нещо друго, нещо по-належащо, някаква по-дълбока емоция... Писах го една приятна съботна сутрин, когато разглеждах художници из Интернет, а по повода мъжът ми ми разказваше за Никола Манев, с който са били комшии в някакъв период. Бил много симпатичен, винаги духовит и съвсем обикновен, лишен от натрапващо самочувствие на човек, чиито произведения се купуват от хора с "дебели кесии". Почувствах се добре от мисълта, че гледам на всяко изкуство само с моите очи и не се притеснявам да изкажа мнение. Извадих двама от художниците, които са ме впечатлили и накрая се получи и цяло есе :))). Забавлявах се. Нямаше тъга. Вложих и доза усмивки, що се касае до Пол Клее и детската стая. Вероятно бих сложила и много други картини, а най-вече скъпоценните, сътворени от собствените ми деца ;).
Права си за къщичката - скоро коментирахме с мои близки, че децата ни биха нарисували такава, а може би и по-добра. Но Пол Клее ми харесва, наистина.
Покажи ни твои картини, ще бъде интересно!
И накрая - снимката на плодовете е най-подходяща за моя вкус - черпя те на воля, макар и само виртуално. Голяма радост за окото и душата!
Поздрави и усмивки, независимо от пълнежа на портфейлите! :)

Къщичката е страхотна! Изглежда простичка и детска, и на мен ми носи огромна енергия!
И аз ти благодаря, че трептиш на моята честота.
Кога ще разкажеш за Родопите, да напълним душата от нещо по-земно с неземна стойност? :):)
Изпращам ти усмивки и как ще пропуснеш да гласуваш, нали ще накърниш Егото ми :))), добре, че си се поправила!
Шегувам се, естествено!
Поздрави ;)

Кое в написаното не показа отношението ми към картините, както на Филип към тях?? Нали това казвам: имам свое мнение, мога да коментирам без свян, защото изкуството не е "приповдигнатият заучен тон". Изкуството е това, което виждаме и за което имаме очи. Навремето не усещах влечение към картините, но този преподавател ми ги представи завладяващо по такъв начин, който пък извади усета ми за тях, но усет, който с годините се преобразява в спокойно вглеждане и преживяване на това, което ми идва от вътре - не това, което "художникът е искал да предаде"...
Напълно съм съгласна с теб. Прочети постинга пак :)))!

Пол Клее ми харесва. Не го оценявам, като за търг, тези оценки са непонятни за мен. Просто ми харесва в смисъла на цялата простота, която тази обикновена думичка "харесвам" носи в себе си. Бих го сложила в детската стая на моите деца. А в моята детска стая ще закача емоции - от най-бледи, до най-тъмни, през цветни, надраскани и дъгообразни. Важно е, че ще са Мои ;).
Последните ти две изречения от коментара ми харесаха повече :)))! Благодаря! Ще попитам модератора, има ли начин да изтрием само половин коментар и да оставим хубавата му част?
Шегувам се, аз вече казах колко много ценя коментарите на всички.
Поздрави!

Това е трети опит да пусна коментар. Да подчертая, че най-напред гласувах, че да не се отнеса след това:)
Докато писах коментар ми спря интернета. Писах отначало, излезе анонимно. След това пуснах пояснение, че анонимната съм аз, но анонимният коментар беше се изпарил. Що пот пролях днес в блога ти, Бенита...
Много ми харесва непосредствеността и лекотата, с която излагаш преживявания, чувства, емоции. По интересен начин проследяваш израстването си и осъзнаването на това, което харесваш. Просто е приятно при тебе. И този твой поглед, който прави изкуство от какво ли не:) Тия щипчици на баба, преобразени в двама младоженци дето се целуват са страхотни. Аз не съм познавачка, но си имам любимец - Хоакин Соройа. Създава ми настроение светлината в картините му. Що се отнася до модерните течения, и за мене е важно това, което събужда в мен изкуството, чувствата, независимо дали разбирам идеята.
Тази въртяща къщичка (casa giratoria) наистина е доста весела и слънчева и създава настроение. Като че ли е отворена за всички и към всички. Пожелавам ти я!
А ти бъди все така позитивна и с усмивка-напред! За мене е удоволствие, че попаднах в блога ти.
Поздрави Бенита и извини ме за разпокъсания коментар, ама е по технически причини - проблеми в интернета и в разсеяността ми:)))

Вече знам, че имаш специална въдичка, с която винаги улавяш усмивките във и между редовете на моите вдъхновения! Понякога те са иронични, друг път леко наивни, но винаги са чисти и съм щастлива, че ги хващаш.
Какво говориш - аз съм ти добра конкуренция по отношение на разсеяността и техническите проблеми. Веднъж един поздрав във Фейсбук за рожден ден на моя колежка ми отне около 40 минути :))), подобно на теб с коментара ти при мен. Колко съм ти благодарна, че си била така упорита... А къде изчезнаха твоите постинги, търся ги от два дни? Блогът ти е празен...

Разгледах някои картини на твоя любимец, има интересни, стори ми се, че са пълни с разностранни емоции. Ще го видя пак, отворена съм за всичко непознато и интригуващо.

Няма как да не те почерпя, след като си попаднала при мен и винаги ми подаряваш усмивки! Ето една чудна торта, символ едновременно на пролетта, на все още неотишлата си зима и на сладката част от живота, която си доставяме, правейки и хапвайки такива вкуснотии: http://www.prekrasna.bg/wp-content/uploads/2013/12/torta.jpg

и за невероятната дълбочина на прочита на картините. Стълбичката на израстването в разбирането на изкуството не винаги е с равномерни и еднакво трудни стъпала. Само познанието или искреността на някой, който обича изкуството може да ти подаде ръка и да направи пътя по-лек. Не е само съзерцание, трябва и богата душевност, дори понякога и специална нагласа и настроение. Много се разприказвах. По-простичко, хубаво ми стана от твоя постинг. Усмивки!

Радвам се, че ти е било приятно! Жалко, че тук в България е трудно да се издържа човек, занимавайки се с изкуство. Направо си трябва талант!...

Но...грабвам усмивките ти и те поздравявам с моите, които днес са малко по-широки - виж прогнозата за времето за следващите 10 дни... Вадим сандалите и право на поляната :)))

И след това - едно голяяяямо благодаря за чудната торта! Ама как да ги хапнеш горките джудженца, толкова са усмихнати?! И друго благодаря, за хубавите мигове, които подаряваш. Нека ти е пролетно и радостно, Бенита! А моите постинги ги архивирах малко, ей така, за почивка, но съм редовен читател на любимците си:)
И с усмивка си тръгвам от блога ти:)))

Можеш да направиш фабрика за усмивки. Ние ще работим при теб, защото както виждам, тук е пълно с любители на усмивки. Ще произвеждаме цветни, пъстри, шарено-слънчеви, земни и неземни, лунни, звездни, всякакви и понеже ще работим при теб, ще ги ползваме безплатно :-) . Това ми хрумна в 8.00 сутринта. Ще разкажа някой път за Родопите, като добия смелост . Страхотна компания сте, а четенето на коментарите е истинско преживяване :-) :-) :-)

и на мен хареса - особено ярко жълтата картина с къщичката на кокоши крак;))

Няма начин - поздравите продължават :)))
Заповядайте една изповед на Петя Дубарова, в която аз виждам всеобщото ни бягство понякога от ежедневието....., както нейното от уроците в клас. Хубаво е, макар и за миг, да отлетим нанякъде, пък после - свежи и подновени - да се завърнем на пътечката, нашата си ;)

ИЗПОВЕД

(след родителската среща)

Защо? От мен ли пак ти се оплака?
Но как? Та аз не пея вече в час.
Дори звънеца трепетно не чакам -
мълча и слушам. Мамо, вярвай, аз

през този срок съвсем не се разсмивам
във час, когато другите мълчат.
Не съм необуздана, бурна, дива
дори и в събота. Но някой път

така ми се приисква да избягам
от всички тези думи и числа
и вятър на гърба ми длан да слага,
да тичам с автобусни колела.

Тогава аз забравям за урока
и моите разтворени очи
се пълнят мигом с хиляди посоки...
Класът урока слуша и мълчи.

В такива часове аз тихо бликам
най-искрените свои стихове,
но чуя ли, че името ми викат,
ги скривам като малки грехове

в очите си. Как хубаво, горещо
е с тяхната червена светлина!
Но днеска - след родителската среща,
те всички се превръщат във вина.
:)